Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.07.2017 09:40 - Иво Георгиев "Педигре"
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 5470 Коментари: 2 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 

                  Педигре

 

Нашето село си няма педигре. Няма си писана, родова история като някои села, дето са се пръкнали във Франция или в Англия да речем и си знаят, че точно в 1543 година въшливият коняр на еди-кой си маркиз, основал в планината село Х, бягайки от отмъщението на господаря си, задето обезчестил едната от седемте му дъщери – онази, която накуцвала и имала две брадавици от двете страни на носа. В смисъл, то и нашето си има история, ама не се помни, защото никой не е можел да пише в стари времена, а и да е можел, го е смятал за не много достойно занимание - не като да стрижеш овце или да баеш против уроки - ето за това ми е думата. Баба Мария с меките бръчки, казваше, че единствено тъжната костенурка с двете отчупени парчета на избледнялата коруба отзад, която още дядото на дядо ъ бил срещал из околните джендеми, знаела повече за миналото и магиите на селото, но нямало как да ги разкаже. Понеже историята не е като миризмата или като слънцето – тя не мирише, не те топли и понякога се чудиш за какво ти служи, държиш се нехайно с нея, забравяш я, и тя ти отвръща със същото.

През това лято, кипнало и горещо дори и тук в планината, миризмата се носеше на талази над селото – отначало едва доловима, а после все по-натрапчива, и вече на третия ден всички знаеха новината – то за едно село, да ти умре коня си е новина и то кон не на кого да е, а точно пък на Дънкан. По-точно единия от конете, защото той имаше около десетина, все породисти, направо от кралско потекло. Дънкан го беше подчертавал няколко пъти - два от неговите коне били от чистокръвна порода, която развъждали от двеста и трийсет, или дали не бяха от триста и двайсет години в конюшните на Британския Кралски двор. Имаше и разни други породи, с други заглавия - едно дребно конче например, дето се мотаеше между големите „барабар Петко с мъжете” – то било Уелско планинско пони. Дънкан ги разбира тези работи, защото е бил помощник-треньор на елитни коне за надбягвания и бил работил със самия Бари Хилс, макар в нашето село никой да не беше чувал кой е този Бари Хилс.

Когато се разнесе елитната воня, Мишо кмета, който е завършил консерватория и е проучвал родословието на Гюрга Пинджурова, помисли, че зловонието идва откъм къщата на баба Мария и Марангозовата къща. На втория ден по обяд, Господин Стою настояваше, че идвало откъм църквата „Успение Богородично” в северния край, а според мен летния ветрец просто си играеше на „пускам, пускам кърпа” и въртеше вонята на леш от различни страни за да ни обърка. Откак селото се насели с англичани, повечето от новините бяха свързани с тях – кой какво казал на развален български, какво си купил, кога се върнал от Англия или къде заминал с любовницата си българка. А Дънкан имаше изражение на тарикат и опак човек. Какъв може да е тип, който се заселва там, откъдето другите бягат, ако не опак. На англичаните нали повечето неща са им наопаки, та това никого не учудваше. Беше пенсионер, от онези дето изведнъж откриват, че ги е налегнало бремето на многото свободно време, здрав, атлетичен и щом го видиш, я му дадеш, я не, повече от четиридесет и пет по българските измерения. С което не искам да кажа, че един хубав български мъж на четиридесет и пет изглежда като английски пенсионер, но май така излиза – нали ви казвам всичко му е упако – даже и остаряването. Като споменах че Дънкан е тарикат – имах предвид джентълменския смисъл на думата – макар че взимаше английска пенсия, той полагаше старателни усилия да поддържа финансовата си хигиена по много други интересни начини. Докарваше разни неща от Англия и ги продаваше в България – скандинавски печки за дърва, ски-якета, семена от райграс, изпращаше бездомни смолянски кучета за осиновяване в Германия, а последните години му беше хрумнала щурата идея да организира рок-фест край селото – там на ливадите, където пасяха неговите коне. Докарваше рок-групи от Англия, на които почти нищо не плащаше, докарваше и публика оттам, която обаче си плащаше за концертите и то добре – двадесет и пет паунда беше билетчето на човек, отделно от това една бира беше пет лева. „Какво искате – за сметка на това им предоставям магията на планината напълно безплатно. Планини с такива омагьосващи очертания не са виждали в Англия.” – обясняваше той на своите съседи Скот и Мери. „Всъщност, то в Англия изобщо няма планини” – го чух да казва един-единствен път, в изблик на прибързана откровеност, докато си киснеше краката в леген с топла вода с английска сол, пред къщата. Наистина – по време на рок-феста и няколко дни след края му, човек можеше да види пъстроцветни групички англичани, холандци и бог знае какви, седнали или полегнали на полегатия скат малко под ливадата със сцените, как зяпат с часове околните библейски баири. Ей така, просто си седят обградени от всемирна любов, презервативи и разпиляни бирени бутилки, с някакво неуловимо усещане за преходност и съзерцават зелената необятност. Като ученици от Художествената гимназия пред табло на Рубенс.

Та вече на третия ден към обяд, по зловонието и най-вече по потвърждението на Господин Стою стана ясно, че Чингачгук умрял. Подул се – станал направо троен, но от какво - никой не разбрал. Дънкан, разбира се, не повикал ветеринарен лекар, защото в жилите му тече цялата история на бивша империя и поради тази причина много мразел хора, лишени от възторга на имперското минало да го прецакват по десеторната тарифа. Господин Стою каза, че на Чингачгук краката му били странно разкрачени сякаш смъртта го била застигнала на ледена пързалка докато играел фигурно пързаляне. Дънкан ги повикал – него и Димо Пеев, да заровят животното та да не мирише и да не плъзнат болести. „Намерил кого да извика за тази работа” – прекръсти се баба Мария с меките бръчки – ей така както си беше пред магазина със старовремското елече на гърба и с торбата с хляба в ръка. Всички в селото – даже и англичаните, знаеха, че Господин Стою беше шизофреник, а Димо – алкохолик. Стою три пъти беше лежал в кърджалийската психиатрия, където, както той казваше, лекарите и медицинския персонал били много мили – даже втория път били по-мили от първия, а третия пък – по-мили от втория – тогава го научили да свирука „На Елизе” с уста, ама по два различни начина. „Гледката отгоре – от високото където е лудницата е прекрасна, особено през пролетта – от едната страна като на длан се виждат кърджалийските гробища, а от другата - хълмистия пейзаж и телевизионната кула кацнала като сърдит бръмбар-носорог на скалите. Красиво като от опаковка на швейцарски шоколад” – размекваше се от носталгия той. След третия си престой се беше върнал със значително подобрение, но после се беше занемарил, нямаше нито пари, нито желание за лекарства и на моменти пак гледаше като друг човек. Излизаше по чехли из селото, независимо от сезона и говореше за хора и събития от далечни, може би несъстояли се времена. Затова му викаха „Господин Стою” - не толкова заради „На Елизе”, а защото не беше един човек, а много повече. Дънкан пък, когато го видеше в такава криза да мери селските улици с кривите си чехли, казваше на Скот и Мери: „Мистър Стою пак си е променил алюра”.

А Димо от сутринта почва с бира – докъм обяд, когато вече минава на ракия и кара така до вечерта, като по тъмно вече смесва и вино и каквото падне – само да има алкохол в него. Към това „каквото падне” спада например плодовото „тути-фрути” на баба Мария с меките бръчки, а веднъж беше изял  - за има-няма три минути, цяла кутия с „пияни вишни”, които Мишо кмета бил приготвил за делегация от фолклористи и оставил непредвидливо на масичката в кметството. Самият Димо няколко години подред правеше ракия от картофи - настъргваше клубените, добавяше им нишесте и ситно нарязана слама, и да ви кажа ставаше добра ракия, ама последната година реколтата беше провалена от рак по картофите и той, ще - не ще, трябваше да си купува пиенето, или молеше да го черпят. Навърташе се край англичаните, но без голям ентусиазъм, да му дадат някаква работа, та да изкара два-три лева за пиене. „Защото те, англичаните са с кръв на бивша голяма империя в жилите, а бившите империи могат да измислят работа на половината свят, че и отгоре” – обичаше да казва, като си придаваше вид на пропаднал учен. Та на втория ден след нашествието на вонята, надвечер, Дънкан извикал Господин Стою и Димо с имперското предложение за работа - да погребат Чингачгук. Те конете му са все с едни смешни имена – Шакапур, Азенкур и такива едни.

На следващия ден, като истински професионалисти двамата само проучвали терена, както се изрази Димо.

-        Такова подуто животно аз никога не съм виждал – беше взел думата Господин Стою, изтъпанен пред селския магазин като адмирал – и краката му така са се вдървили, някак на четирите страни – сякаш е умрял върху дебела кобила.

-        Ще го погребем – има време – Чингачгук да не е Георги Димитров, че да бързаме да му направим мавзолея за три дни – подхилваше се край него и Димо докато си отпиваше бира направо от пластмасовото шише.

-        Разправям му аз на Дънкан, че сме майстори на погребването – още от траките сме го наследили. Това да погребем някого с жена му, с коня му, с тъща му – нямаме равни на себе си, затова има толкова тракийски могили по нашите земи, ама той какво ли разбра горкия. Дай му само „окей, окей” и все някакво „педигре” му е в устата – обажда се отново Господин Стою и си затананиква непозната мелодия.

-        Да не би да е искал да ни каже, че тоя Чингачгук е бил педераст – отпива пак от бирата Димо, като шумно се облизва.

-        Знаеш ли го – те на англичаните всичко им е обратно... Та може и конете им таквоз...

 На по-следващия ден, в общи линии – пак нищо. Двамата отишли на ливадата, Дънкан им донесъл две лопати, кирка и въже за да издърпат коня. Той обаче, тежък, нали е с педигре - не могат да го помръднат. И двамата – и Господин Стою, и Димо кльощави, та чак хърбави. То дебел шизофреник ще срещнеш когато срещнеш евреин - водопроводчик, а да не говорим за човек дето вари от картофите ракия. Та резултатът бил само метър – метър и нещо нашир и надлъж, на дълбочина две педи - все едно диво прасе е ровило със зурла. През цялото това време конят, като истински породист кон с потекло, продължавал да си мирише все така тихо, но настоятелно, с крака разчекнати на четирите посоки. В един от дните нататък, които вече никой не броял, Дънкан дошъл с неговия зелен „Ровър” без покрив, вързали трупа с въже и с джипа бавно го замъкнали до изкопаните няколко педи земя, където трябвало да го погребат. До залез, изкопа бил дълбок осемдесет сантиметра, което било крайно недостатъчно. Едва на следващия ден ямата била довършена и започнали да дърпат трупа – пак с помощта на зеления „Ровър”. Конят си легнал като по мярка в дупката. Само дето краката му останали да стърчат загадъчно почти метър над ямата. Скот казал на Дънкан – това го раказваше после Лидия, която пък споделя постелята на Стив – те са през две къщи от къщата на Дънкан - той Стив още не говори добре български и когато приятелката му го пратила до Смолян за покупки, специално му заръчала да купи и зеленчук и той като се върнал извадил купения чук, но се заоправдавал, че нямало зелен, та купил жълт – после цяла седмица всички в селото поединично и на групи се кикотехме като луди – чак кучето на баба Мария с меките бръчки се уплаши и два дни се криеше някъде из пущинака - та Скот му казал де, че да вземат да ги отрежат тези крака и проблема ще се реши, но Дънкан, явно изгубил чувството си за практичност или за да напомни, че е опак – се заинатил. Не, казал, аз краката на животно с такова педигре няма да режа. „Ще натрупаме пръст отгоре и ще ги покрием”. Трупали, трупали, но все пак едно петдесет-шестдесет сантиметра още стърчали над гроба, което между другото си било доста смешно като гледка – голяма могила, изтумбена отгоре с прясна пръст и от нея най-неочаквано стърчат две копита, с хубава кафеникава козина по тях и част от два изящни крака. Скот даже го снимал цялото това нещо, защото то било като модерна скулптура, каквато по тези места не можеш да видиш. А Дънкан, с много тъга в тембъра, казал, че даже по частта от краката дето стърчи, пак се познавало какъв кралски екстериор имал неговия кон. Подобен красавец, само че с ирландско потекло продали през осемдесет и пета на японци за един милион паунда и онези даже се скъсали да им казват „аригато” – демек, много на сметка го взимаме. И всичко това на фона на онази безумна, луда родопска зеленина, с десетките си и стотици нюанси на зеленото, която англичаните можели да съзерцават с дни без да могат да ъ се наситят, както един пък от Перник, съзерцавал с дни Джокондата в Лувъра и все не можел да ъ се насити. Накрая подал заявление в парижкото кметство да му разрешат да се ожени за картината и да може да влиза безплатно да я посещава по всяко време – един вид да си консумира брака, но онез чиновници не му дали, защото Джокондата била световно културно наследство и не можело то така на когото му щукне да се жени за световното културно наследство. Хора всякакви. Та двата крака продължавали да стърчат без излишна скромност и въпросът още не бил решен. Вече трябва да е било кой знае кой ден от смъртта на коня, когато на Дънкан – нали ви казвам, че все му идват щури идеи – та му дошла идеята да иде и да купи строителни платна – от онези металните, за кофраж. Отишъл до Смолян, купил осем платна, метнал ги в зеления джип, докарал ги, и заедно с Димо, и Господин Стою по чехли, ги наредили около гробницата – защото то си станало вече направо гробница. Закрепили ги здраво в земята, а през това време англичанинът донесъл от джипа хладилна чанта с бири, седнали на ливадата, той извадил отнякъде шарени хартийки и с някаква спокойна прекършеност в гласа – като на панихида, започнал да чете цялото педигре на покойния Чингачгук. Кой бил баща му, пък кой – дядо му, пък как дядо му бил спечелил надбягването в не знам кой си град с патагонско име. Показвал и снимки. Снимки на коне. Околният въздух и ливадите се изпълнили с безредния тропот на копита, с подвикванията на ездачи, с овациите на невидима многохилядна публика за спечелените призови места от състезания. И прочутия Бари Хилс им показал на една снимка, макар никой в селото да не знаел кой е дейба мааму пък тоя Бари Хилс. Говорил им така сякаш разказвал историята на Англия - с любов, с носталгия, с гордост и печал, а Димо и Господин Стою от уважение и от това, че почти нищо не разбирали, цъкали с език, като между две серии цъкания отпорвали по някоя здрава глътка бира, поглеждали към платната на гробницата, споглеждали се един друг и пак цъкали. Господин Стою си бил събул чехлите и мърдал пръстите на немитите си крака, загледан в тях сякаш виждал екзотично животинче. След последното цъкане, Димо казал:

      - На тоя кон явно цялото му потекло са били все педита – аз това разбрах от цялата работа. Пък изглеждат хубави животни. Ако ги впрегнеш в едно рало що картофени ниви могат да изорат. Не знам за тебе, ама аз освен баща си и бегъл спомен за дядо ми, за други по-назад в рода нямам и най-малка представа.

      - Мистър Дънкан, аз дядо ми го помня, но по-назад – нищо – панимайш – нищо не знам за моя род - потвърдил и Господин Стою.

      - Really? На-исти-на? Окей – поклатил глава отгоре-надолу Дънкан – демек наопаки, но другите му били свикнали.

- Пък виж, човека знае родословието на коня си до пето и шесто коляно. Честно казано, на това не знам дали да се възхитя или да махна с ръка, като на нещо много глупаво. Не знам ти казвам, но знам, че трябва да се изпие много бира в такъв момент. Помага да забравиш, че не помниш родословието си – казал Димо.

- Ей, Дънкан, твоят кон ни засрами. Покрай него си припомнихме, че ние двамата с Димо, мы тъгедъ, нямаме родова история. Бяхме го забравили, дявол да го вземе.

- Абе, не че нямаме. Имаме, как да нямаме, ама не си я помним – ей това е. Някое и друго име на предци подскача хаотично в главите ни като диво свъне, но какви са били – хубави ли са били или грозни, смели или кокошкари – нищо не знаем за тях – нали, Стойо. Памет нямаме, паме-е-е-е-т. А Чингачгук беше хубав кон.

- Хубав беше. Дънкан, поне да ни беше направил снимка с него докато беше жив. Фотоу – направи се, че щрака във въздуха Господин Стою, размекнат от бира, тъга и спомени.

- Пък баба Мария пак била видяла онзи ден старата костенурка, дето пра-пра дядо ъ уж бил виждал тук и която според нея била връстник на нашето село. Имала две отчупени парчета отзад, откъм задните крака. Същата била каквато я видяла когато била на седем годинки, само че още по-избеляла от годините.

- Дрън-дрън – видяла тя... Ти не я слушай нея. Дънкан, баба Мария съвсем се е побъркала с тази костенурка - това ъ е единствения спомен от пра-прадядо ъ и се е хванала за него като...

- Като какво? – успял да попита Дънкан.

- Ай да не казвам като какво – казал Стою - А тя даже не помни името на този си дядо. Но Чингачгук дето го заровихме в земята... ни удари в земята с това...хм..., педигре. Тц-тц-тц...Гуд хорс...

- Утре Дънкан щял да донесе зелена боя да боядисаме платната – като на себе си отронил Димо и надигнал шишето с бира.

- Да донесе – ще ги боядисаме. Защо да не ги боядисаме – казал Господин Стою и тримата се загледали в зелените гърбици на планината, зад които денят и животът тихо изтичали.

    От сборника с разкази "Дневникът на кралския гъделичкар"




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. cell - О,разказът много ми хареса !Авторът ни отваря "деветата порта" и го прави в 21 век !
21.07.2017 10:07
Започвам издирване на "Дневникът на кралския гъделичар" за още приятни изживявания !
цитирай
2. redabysss - Браво, помпадури! Разкарахте от ...
21.07.2017 22:28
Браво, помпадури!
Разкарахте от първа онова смрадливо чучело!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2009759
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031